„Не, пехотинци.“ . . . „Не, ред кораби“
. . .
„Аз пък мисля, че красиво е обичаното“
Случва се понякога да поставим някаква нова книга на етажерката с намерение да я прочетем малко по-късно. След години я откриваме потънала в прах, сякаш посърнала в забрава. Усамотяваме се удобно на дивана и почваме да четем. Книгата е толкова хубава, че се изкушаваме да споделим кратък цитат:
Хезиод разказва, че на сватбата на Кадъм и Хармония в Тива Музите запели в чест на младоженците следните стихове, веднага подхванати от присъстващите: „Който е красив е любим, който не е красив не е любим“. Тези пословични стихове често споменавани от по-късни поети (сред тях Теогнид и Еврипид) са по някакъв начин израз на общото чувство за красота сред древните гърци. Наистина в Елада красотата не е имала автономен статут: можем дори да кажем, че при гърците, поне до епохата на Перикъл, са липсвали истинска естетика и теория за Красотата.
Неслучайно намираме красотата почти винаги свързана с други качества. Например на въпроса за критерия за оценка на Красотата, Делфийският оракул отвръща: „Най-правилното е най-красиво“. Дори в златния период на гръцкото изкуство Красотата винаги е свързвана с други стойности като „мярка“ и „пропорция“. Прибавя се и едно скрито недоверие на гърците спрямо поезията, което ще стане явно при Платон: изкуството и поезията (а оттук и красотата) могат да радват очите или ума, но не са в пряка връзка с истината. Не е случайно, че темата за Красотата така често се свързва с Троянската война. И при Омир не намираме определение за Красотата. Все пак митичният автор на „Илиада“ дава едно подразбиращо се обосноваване на Троянската война, изпреварвайки скандалната „Възхвала на Елена“, написана от софиста Горгий: неустоимата красота на Елена оневинява всъщност самата Елена за всичките нещастия, причинени от нея. След превземането на Троя Менелай се нахвърля да убие невярната си съпруга, но ръката, в която държи оръжието се вкаменява при вида на прекрасната гола гръд на Елена.
Ако говорим за различните изкуства: при химните Красотата се изразява в хармонията на космоса, при поезията – в обаянието, радващо хората, при скулптурата намира израз в подходяща мярка и симетрия на частите, при реториката – в точния ритъм.
Гръцкото изкуство поставя на първо място субективното виждане. Живописците откриват ракурса, който не спазва обективната точност на красивите форми: съвършената окръжност на щита може да бъде пригодена за окото на наблюдателя, който го вижда перспективно сплескан.
По същия начин в скулптурата без друго можем да говорим за емпирично търсене, което има за цел да изрази живата Красота на тялото. Поколението на Фидий (от когото познаваме много творби само посредством копия), на Мирон и следващото на Праксител, осъществяват един вид равновесие между реалистичното представяне на Красотата, особено човешките форми – красотата на органичните форми се предпочита пред тази на неорганичните предмети – и придържането към един специфичен канон по аналогия с правилото при музикалните композиции.
Противно на по-късните мнения, гръцката скулптура не идеализира едно абстрактно тяло, а търси по-скоро идеала за Красота, извършвайки синтез от живи тела, изразяващ една психофизична Красота, която хармонизира душата и тялото, или Красотата на формите и добротата на душата: това е идеалът за Kalokagathia, чиито висш израз са стиховете на Сафо и скулптурите на Праксител . . .
Литература:
Умберто Еко, История на Красотата, Издателска къща “Кибеа”, София 2006
